Петър Иванов и неговата пиеса „Апостоли за свободата“

Полузабравеният днес „даскал“ е участник в революционното движение и подготовката на Старозагорското въстание

Петър Иванов надскача параметрите на типичната възрожденска драматургия, благодарение на своя литературен опит и познания

През тази есен се навършват 150 години от Старозагорското въстание – един наистина безуспешен, но важен и недостатъчно оценен опит за революционно действие в името на българската свобода. В историческата книжнина събитията през 1875 г. се разглеждат като прелюдия към Априлското въстание през следващата пролет на 1876-а. Това съвсем не означава, че опитът за въстание в Стара Загора, трагичната съдба на Червеноводската чета и други прояви на планираната мащабна революционна акция не заслужават внимание. С още по-голяма сила това се отнася за нейните герои – старозагорските революционни дейци братя Жекови, Колю Ганчев, Господин Михайловски, червеноводския войвода Върбан Юрданов и други смели българи, които със своята саможертва заемат достойно място в нашия национален пантеон. През годината ще се връщаме към темата за Старозагорското въстание. Днес ще припомним една забравена драматургична творба, писана броени години след въстанието, както и нейния автор – „даскал“ Петър Иванов, не само съвременник, но и деен участник в събитията.

Историческата памет за Петър Иванов (1847 – 2 февруари 1927 г.) се пази най-вече в родната му Стара Загора. Именно в този град преминава по-голямата част от неговия живот, изпълнен с премеждия и завидна активност на общественото поприще. Кратки биографични бележки за полузабравения днес възрожденски просветител и революционер можем да прочетем и в сайта „Музей Литературна Стара Загора“, нещо повече – именно с „даскал Петър Иванов“ започва дългият списък от творци в „… града на поетите…“ В негово лице имаме ярък пример на учител, поет,  читалищен деец, революционен, държавен и обществен деец – не само от местен, но и от национален мащаб. Не е случайно, че още през 1874 г. старозагорският учител, литератор и публицист е избран за дописен, а през 1884 г. – за действителен член (академик) на Българското книжовно дружество – днешната Българска академия на науките.

Петър Иванов е роден в Стара Загора през 1847 г. Като отличен ученик е изпратен в Сърбия, където учи в престижната през онази епоха Белградска духовна семинария. Прекъсва следването си, за да постъпи във Втората българска легия  (1867-1868 г.), където е редом с Васил Левски, Стефан Караджа, Христо Иванов Големия и други радикални патриоти. Влиза в остър конфликт с арогантния проводник на великосръбския шовинизъм майор Драгошевич, преподавател на българските легионери, поради което е изгонен от легията… Продължава обучението си в семинарията, която завършва с успех през 1870 г. След завръщането си в България през 1871-1872 г. Петър Иванов е учител в родния си град, после в Сливен и Карнобат, а през 1874-1875 г. – отново в Стара Загора. Ерудираният учител е привърженик на модерното образование, създаването на единен правопис, граматика и общобългарски литературен език. Отдаден на своята мисия, Петър Иванов публикува дописки, статии, рецензии, стихотворения и преводи в най-авторитетните ни възрожденски вестници и списания: „Македония“, „Право“, „Напредък“, „Зорница“, „Читалище“, „Училище“, „Ден“ и др. Същевременно е сред активните дейци на старозагорското читалище, в което създава хор и оркестър, включително поставя началото на театралното дело в града.

Обществената активност не отклонява Петър Иванов от участие в революционното движение. Като член на създадения от Левски революционния комитет в града той се включва и в подготовката на Старозагорското въстание. За Захарий Стоянов учителят е един от по-умерените дейци, които имат опасения за успеха на готвения бунт. Предвид закъснялата подготовка и отсъствието на дипломатически контакти с евентуални съюзници „даскалът“ и другите скептици, уви, се оказват прави… Така или иначе, Петър Иванов е деен участник в събитията, поради което е арестуван и изпратен в Одринския затвор. Поради липса на достатъчно доказателства е освободен, но му е забранено да практикува учителската професия. Тъй като съпругата му е назначена за преподавателка в българското училище в Цариград, Иванов се установява в османската столица. След избухването на Руско-турската война през  1877 г. напуска Цариград и след рисковано пътуване през Гърция, Сърбия и Румъния се завръща в Стара Загора. След Освобождението заема различни административни длъжности, включвайки се в изграждането на нова България. Заема постовете на областен управител в Кюстендил, Видин и  Шумен, на околийски началник на Пловдив и Казанлък, на училищен инспектор в Стара Загора. През 1908 г. е назначен  за консул  в новосъздаденото търговско представителство в Сяр (дн. Серес, Гърция). По този повод в списание „Илюстрация Светлина“ Петър Иванов е обрисуван като „… неуморим народен деец и литератор /…/, един от редките наши оратори, който по своята дългогодишна опитност и основни познания представлява една мощна сила, твърде ценна за народа ни. Със своя солиден характер, с неподражаемата си честност и всестранно образование, той може още с енергия да заема и изпълнява една висока държавна длъжност и с пълно достойнство да представлява страната ни пред всяка държава.“

През 1875 г. в Цариград Петър Иванов издава първата си стихосбирка. Продължава да публикува свои и преводни творби в „Периодическо списание“, „Български преглед“, „Марица“  и други авторитетни издания. Малко познати на широката публика са неговите „Възпоменания от разбърканите времена“, в които е отразен кървавият погром в Стара Загора, извършен от ордите на Сюлейман паша през юли 1877 г.

Пиесата „Апостоли за свободата (Драма в три действия)“ е написана през 1882 г. Авторът предоставя оригинала на свои приятели в Харманли, които желаят да я поставят пред публиката. За нещастие, при пожар ръкописът изгаря, като оцелява само текстът на първото действие… Налага се Петър Иванов да напише творбата си отново, след което тя  е публикувана от издателството на Христо Г. Данов в Пловдив през 1884 г. С присъщата си скромност авторът няма претенции за художествените достойнства на пиесата, но в обръщението си към читателите споделя: „Главната ми цел е да не останат забравени движенията за политическото ни освобождение.“

Апостоли за свободата - пиесата на Петър Иванов, издание на Христо Г. Данов - 1884 г.

В статия във вестник на практика не е възможно да преразкажем пиесата на Петър Иванов, но нека очертаем нейното съдържание и основни акценти. Авторът отбелязва, че събитията се развиват „… в Стара Загора в годините 1875, 1876, 1877.“ Герои на творбата са председателят на революционния комитет в Стара Загора, горещият патриот и отдаден на делото Колю Ганчев, неговият близък съратник Господин Михайловски, доблестните братя Михаил и Георги Жекови (обезсмъртени от Иван Вазов в „Епопея на забравените“, издадена през същата 1884 г.!) и други техни сподвижници. Петър Иванов прави психологическа характеристика на основните персонажи. Реалистично и, както се казва, от първо лице са представени старозагорският градоначалник (каймакамин) Джемал бей и други реални личности – българи и турци, граждани и селяни, представители на интелигенцията, младите учителки, ушили знамето на въстанието…

В чисто литературен план пиесата на Петър Иванов надскача типичната възрожденска драматургия, което се дължи и на неговата широка култура и професионализъм. Без да е документална хроника, пиесата „Апостоли за свободата“ е ценен източник за събитията, същевременно показва психологическата атмосфера в Стара Загора и околните селища. Изброени са имената на ред местни дейци, вкл. на известния поп Минчо Кънчев, авторът на мемоарната книга „Видрица“. Петър Иванов не само припомня трагичната съдба на организаторите на въстанието, но отразява и възторга на оцелелите от Освобождението. Струва ни се, че във връзка с отбелязването на паметната годишнина от Старозагорското въстание, трагичната и героична съдба на неговите герои, би било подходящо драмата „Апостоли за свободата“ да бъде поставена пред съвременната българска публика.