Четири спешни мерки, за да има индустрия у нас и в Европа

Схема за търговия с емисии в транспорта ще вдигне цените на горивата с 50-70 ст. на литър

Административните изисквания са чудовища, които изискват повече работно време и персонал от основната дейност на компаниите

„Господството е възможността да наложите волята си в социален контекст, дори когато ви се противопоставят и независимо колко тази възможност е правдива“.

Този цитат от Макс Вебер може да послужи за мото на последните години управление на комисиите „Фон дер Лайен“. Принцип, който доведе европейската индустрия дотам да търси спасение в държавните субсидии или делокализация (преместване на производството), поради множеството регулации, екологични изисквания без паралел при преките ни конкуренти и оскъпяването на продукцията заради тях. Към това трябва да добавим и „сбъднатата мечта“ на немските индустриалци, а именно принудителното лишаване от евтин енергиен ресурс, къде заради нескопосани политики, къде поради геополитически конфликти. Последният пирон в ковчега ще бъде забит вероятно съвсем скоро, когато „в гръб“ и „съвсем неочаквано“ един от най-големите търговски партньори на ЕС ще наложи мита на произведените в Европа стоки. Търся търговеца, който ще продаде скъпа продукция, оскъпена още повече от допълнителни мита… ”Купете, дами и господа най-скъпо, но най-чисто, без иновации, но европейско, произведено с най-вкусната енергия и работникът е пил вода от бутилка, чиято капачка не можете да отделите, дори да ви тече по брадата…”

Черната комедия настрана, но нито българската, нито европейската индустрия може да продължава по този начин. Необходими са спешни мерки, които да направят производството и транспорта на стоки конкурентноспособни, да премахнат излишната тежест върху компаниите и да започнем отново да работим вместо да попълваме документи. В тази връзка на страната ни е необходимо стабилно, но и адекватно правителство. Изпълнителна власт, която да формира насоки и да ги защитава на европейско ниво, заедно с държави със сходни позиции. Иска ми се да не пропускаме този момент, а да имаме становище по важните въпроси, което освен всичко да защитава и интересите на българската индустрия. Докато има такава.

В следващите редове ще отбележа най-необходимите и спешни промени, по които трябва да се търси консенсус:

1. Преработването на Схемата за търговия с емисии в транспорта и сградите

Създаването на тази схема е абсолютна недомислица. „Ползите“ от нея са съвсем естествени. И ще се усетят на 01.01.2027 г. Първо, увеличение на цените на горивата с 50-70 стотинки на литър. От днес за утре. Оттам и на всички стоки. От днес за утре. Намаляване на конкуренцията поради административни изисквания. Малките данъчни складове за съхранение на горива ще изчезнат. Големи европейски консултанти, включително и тези, наети от Европейската комисия да създадат схемата, вече предлагат оферти за подготвяне на необходимата документация и търговията с емисии. Разбира се, сумите са в рамките на десетки хиляди евро. Високите цени на горивата допълнително ще окрилят сивия сектор в страната, което ще доведе и до намаляване на приходите в бюджета.

Никак не е случайно, че към момента директивата, която въвежда тази схема, е транспонирана само в една от 27 държави-членки на ЕС. Съпротива има от държави като Полша, Унгария, Чехия, Словакия, които нямат никакво желание да увеличават цените на горивата. България бързо трябва да се присъедини към тази група и да работи за преработването или премахването на този нормативен акт.

2. И рафиниращата индустрия, и природният газ трябва да са част от енергийното бъдеще на Европа

Европа няма да се справи без рафиниращата си индустрия. Дали тя ще преработва петрол или други суровини за транспортния сектор, това няма значение. Важното е да я има. И да е конкурентна. В този ред на мисли е необходимо спешно да се изработи европейско бъдеще за горивата с ниски емисии – биогорива, синтетични горива, преработени въглеродни горива. Засега те нямат хоризонт заради твърдоглавото и насилствено налагане на електрификацията. Нека да е ясно - електричеството е част от бъдещето, но не и единственото решение. Енергията за мобилността трябва да се развива пазарно, плавно, без сътресение. Именно затова е нужен силен гарант за това. Гарантът е рафиниращата индустрия.

Природният газ също следва да стане част от бъдещата енергия на континента. С навлизането на множество ВЕИ при производството на електрическа енергия все повече се вижда необходимостта от балансиращи мощности, които да осигуряват потреблението, когато няма слънце и не духа вятър. Очевидно газът е  и доста по-евтин вариант от АЕЦ. Нещо повече, от природния газ се произвеждат и много суровини, които гарантират индустриалната, а ако искате, дори хранителната независимост на съюза (производство на торове). Повишените му цени спрямо Китай, САЩ и Руската федерация правят това производство неконкурентно, а оттам и важни производствени центрове в Европа затварят врати. 
Всички тези процеси, освен резултат на геополитическата ситуация, се стимулират и от лошата индустриална политика на ЕС.

3. Европейската таксономия и ESG стандартите

Отвъд Атлантика още от миналата година компаниите оставиха съвсем назад в доклади и отчетите си т.нар. екологични, социални и управленски критерии (ESG), а американските банки започнаха да напускат като потъващ кораб Net-Zero Banking Alliance (NZBA), групата, посветена на подпомагането на кредиторите да намалят въглеродния си отпечатък. На нашия континент малко преди европейските избори, предишното издание на комисията “Фон дер Лайен” направи списък със стотици икономически дейности, които европейските кредитни институции не могат да финансират, защото не водят до намаляване на емисиите, както и прие ужасяваща директива, която въведе ESG критериите за задължителни за огромна част от европейските предприятия. Това доведе до тежък административен натиск. След европейските избори вятърът задуха в друга посока и германското и френското правителство поискаха облекчаване на изискванията за корпоративното им имплементиране. Засега от ЕК се ослушват, но вероятно ще се наложат промени. Какви? Ще видим в края на този месец. Те трябва да са сериозни и смели, а именно отлагането на прилагането им поне с 3 години и налагането им само за най-големите компании и то при определени условия, като не се възпрепятства европейската конкурентоспособност. Необходимо е и от списъците с невъзможни за финансиране дейности да бъдат извадени тези, подпомагащи енергийната независимост на съюза, а сред тях са изграждането на балансиращи мощности на природен газ, както и инфраструктурата на доставната мрежа и хранилища. 

4. Облекчаване на административната тежест

Ако започна да изброявам всички административни нормативни актове, с които индустрията е длъжна да се съобразява, ще ми трябват стотици страници. Повечето от тях са създадени със смисъл и добри намерения – истинско опазване на околната среда, потребителите, личните данни, борбата с „мръсните“ пари и корпоративните нарушения. В голямата си част обаче те се превърнаха в административни чудовища, които заемат повече работно време и персонал, отколкото основната дейност на компаниите. Тук изобщо не споменавам например хилядите документи, които ще се изискват при влизането в сила на нормативния пакет „Готови за 55“. Не включвам и милионите евро, които изобщо компаниите плащат за консултантски услуги, за да са сигурни, че ще се справят с тежката документация или че ще изпълнят сложните технически и административни изисквания. За анекдота - съвсем скоро говорих с консултант по една от споменатите теми, който заяви, че не иска да се наема с тълкуването на един европейски нормативен акт, защото единствено консултантът на Европейската комисия, който го е писал, знае какво е искал да каже…

Всичко това прави европейската и национална икономика неконкурентоспособна на глобалната сцена, а в частност за европейците това оскъпява местната продукция. На това трябва да се сложи край. Бързо и рязко. 

Оттук насетне е необходима активност, както на правителствата, така и на индустрията. Защото изпуснахме последния влак. Въпросът е може ли да го догоним на следващата гара?

Авторът е председател на Българската петролна и газова асоциация