Светата Рилска обител през Средновековието

Хрельовата кула в Рилския манастир.

Създаването на самия манастир, съчетаващ отшелничеството и общежителното начало, започва през 30-те години на Х век

На кесаря Хрельо дължим изграждането на жилищно-отбранителната кула

Всяка година на 19 октомври отбелязваме паметта на св. Йоан (Иван) Рилски (около 876 - 18 август 946), най-обичаният български светец. Нещо повече, култът към небесния застъпник на нашия народ от векове надхвърля границите на България. Не на последно място, през 1922 г. на основата на „Отчов ден“ („денят на отец Иван“), преизчислен по нов стил, е създаден празникът на народните будители - 1 ноември.

Местата на паметта за прочутия отшелник, лечител и утешител на човешки души, не са едно и две... Житията на св. Иван Рилски, както и някои предания, разказват за пребиването му в Осоговската планина, при Земен, Перник и на други места. Не по-малко интересна е „историята“ на скиталчествата на неговите свети мощи - от Рилския манастир в средновековния Средец/София (тук те пребивават от 992 до 1195 г.), после в Търново (от 1195 до 1469 г.), най-накрая отново в Рилската обител, където се пазят и днес. За всичко това разказахме в няколко броя „Труд“ през 2019 г. във връзка с инициативата „Светия път“. За средновековния манастир на св. Иван в София ще разкажем отделно някой път - уви, в столицата няма и знак за тази обител, въпреки че светецът е наричан „средецко светило“ от патриарх Евтимий Търновски! 

Разбира се, най-емблематичният паметник на почитта към св. Иван Рилски е неговият манастир „Успение на Пресвета Богородица“ в планината Рила. Големият „български чех“ проф. Константин Иречек някога написа: „Рилският манастир е всебългарска светиня, целият народ е помогнал за неговото изграждане. Тук, в центъра на България, между Македония, Румелия [Тракия] и Мизия, той е здрава крепост за традицията на Българското царство, църква и писменост. Рила запази идеята за българската държава...“

В днешния си вид Рилският манастир почти изцяло е дело на възрожденските майстори. Сред тях изпъкват Алексий Рилец от Лазарополе (Вардарска Македония), Павел Йованович от Костурско (Егейска Македония), Кръстю от Дебър (отново Вардарска Македония), Миленко от Радомир... Неоценими са и заслугите на родения в Батак архимандрит Йосиф, наричан с право „Строителя“, игумен на манастира от 1822 до 1860 г. За средновековния период от развитието на светата обител обаче се знае твърде малко, тъй като в края на XVIII и първата половина на XIX век старите постройки в голямата си част са били в плачевно състояние или са разрушени. Създаването на самия манастир, който е от т. нар. лавриотски тип, съчетаващ отшелничеството и общежителното начало, започва през 30-те години на Х век. Стеклите се в Рила ученици на св. Иван правят свои „килии“ - първо прости „колиби“, после дървени „хижи“, разположени близо до пещерата на св. Иван. Преизграждането на манастира на днешното му място, както изглежда, става през ХIII век. Решението се налага, тъй като даденостите на първоначалното местоположение са затруднявали по-възрастните монаси и умножаващите се поклонници.

Още от създаването си Рилският манастир се радва на подкрепата на цар Петър (927-969), но данните за състоянието му през Х век и по време на византийското владичество са повече от оскъдни. И все пак, още тогава манастирът „облъчва“ обширен район, включително Македония и още по на запад. Прочутите през XI-XII век последователи на св. Иван - Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски, а и по-малко познатите Йоаникий Девички и Петър Коришки, създават свои обители, следвайки примера на Рилския манастир.

През 1195 г., девет години след възобновяването на Българското царство, цар Асен I (1186-1196) освобождава Средец/София от византийска власт. В духа на средновековните разбирания за държавност и сакрална защита мощите на св. Иван Рилски са пренесени в столицата Търново. Рилският манастир става „царски“, като получава нови дарения и привилегии от Иван Асен II (1218-1241), неговият син Калиман I Асен (1241-1246) и други владетели. През 1378 г. цар Иван Шишман заявява, че манастирът е подкрепян “... от всички български царе - прадеди, деди и родители на царството ми...“.

През тридесетте-четиридесетте години на ХIV век манастирът попада във владенията на сръбския болярин протосеваст (по-късно кесар) Хрельо Охмучевич, господар на български земи с градовете Щип, Струмица и Мелник. Това се случва след злощастната за България битка при Велбъжд (Кюстендил) през 1330 г. и гибелта на цар Михаил III Шишман Асен. За драматичния живот на Хрельо нашите читатели могат да научат повече от статията на проф. Николай Овчаров в „Труд“ от 14 март т. г. Макар официално да е подчинен на сръбския крал Стефан Душан, могъщият болярин действа като независим владетел. Той търси съюз с Византия, а вероятно и с България, но през 1342 г. е принуден отново да се покори на Душан. Нещо повече, за да запази живота си, се оттегля от властта и приема монашеството. Уви, и това не го спасява - на 27 декември 1342 г. Хрельо, приел монашеското име Харитон, е погубен от наемни убийци, изпратени от отмъстителния сръбски крал...

С името на Хрельо е свързана сериозна строителна дейност, въпреки че точните u параметри не са изяснени. Твърди се, че той обновява манастира и строи „из основи“ неговия главен храм, което надали трябва да се приема буквално - имаме примери, в които изразът „из основи“ е хипербола за значим ремонт или разширяване на съществуващи градежи. Не изглежда правдоподобно, че до времето на Хрельо манастирът не е притежавал представителен храм, особено при грижата на българските владетели за тази „царска обител“... И през ХIХ век манастирската църква, макар и „овехтяла“, е смятана за „прекрасна“! По думите на Неофит Рилски храмът „... беше с два купола и на две отделения направен, на певница и на полунощница (...) Тая церква в 1834 лето [от] Хр. след най-последньото изгорение монастирско, развали се нарочно, за да се отвори място на новата сегашня [църква]. Жалко е воистинну много, защото се лиши монастиро от тая драгоценная древност...“

На кесаря Хрельо дължим изграждането на жилищно-отбранителната кула, останала в историята с името му - „Хрельова“. Построена от български майстори, тя е на пет етажа с височина 23 метра! Днес живеем в свят на високи сгради и небостъргачи, но през Средните векове картината е съвсем друга. Дори в края на ХIХ век кулата прави силно впечатление, а Иван Вазов я нарича „Хрельовий замък“! На последния u етаж е параклисът „Преображение Господне“ със стенописи от ХIV век, белязани от духа на исихазма.

В своето „Описание“ Неофит Рилски говори и за „Хрельовата магерница“ на метоха „Орлица“, разположен на 18 км западно от манастира. Както отбелязва изследователят на архитектурата проф. Николай Тулешков, малцина знаят, че тези строежи са от средновековната епоха - едни от малкото, достигнали до наши дни. Внимателният анализ показва, че част от църквата на метоха, както и приземният етаж на старото жилищно крило, са от средата на ХIV век, градени в специфичната за югозападните български земи т. нар. „клетъчна зидария“. Особено ценни са запазените оригинални дървени колони с „възглавници“ - от същия тип, каквито се използват и през българското Възраждане. Според проф. Тулешков, в случая имаме важно свидетелство за приемствеността в българските строителни традиции.

Скоро след смъртта на Хрельо Рилската обител отново е в пределите на българската държава. България получава своята знакова светиня поради подкрепата си за издигането на кралството Сърбия в степен на царство и на неговата автокефална архиепископия - в ранг на патриаршия (1346 г.). През 1378 г. Рилският манастир е посетен от цар Иван Шишман (1371-1395). По чудо е запазена неговата дарствена грамота със златен печат („хрисовул“), издадена на 1 септември 1378 г. в София. Вниманието на царя към светата обител, отразено в грамотата, се вписва в усилията му за отбраната на тази част от Българското царство, вкл. на Рила и Софийското поле, от ударите на османските завоеватели. Нека припомним, че народните песни и предания възпяват последния търновски цар заради отчаяната, но и храбра съпротива срещу завоевателя „... на Софийско поле, бой да правят за българско име, за Христова вяра...“

Коментари

Задължително поле